Като

Като свещ във тиха стая.

Като кандило старо.

Като въглен в тлеещата жар.

Като къща в изгорял пожар.

По въжето

Събудих се, а през стъклото се промъкваше първото сиво на сутринта.
Студено сиво, студени чаршафи, студена възглавница.
Тя пак е забравила отворен прозореца след сутрешната цигара …
Придърпах завивката по-близо.
Заслушах се в тишината на панелите.
Нямаше да мога да заспя.
Станах с мъчното брррр на хладната стая.
Направих си кафе.
Излязох на балкона за моята цигара.
Пепелника беше празен.
Тя не беше отваряла прозореца.
Тя не е била тук.
По блока отсреща изгряват прозорци.
Нечия Тя пуши на чужд балкон.
Нечий той се буди в топли чаршафи.
В нечия кухня, някой промърморва “Мерси”, за подадената чаша горещо кафе.
Утрото започва да жълтее по ръба на блока.
Тя не можеше да ходи по въже.
Но аз мога.

бухъл

Шитите криле

Имало едно време.
Нали така?
Едно време имало.
Не, не едно време имало, а време имало едно.
Абе имало един Змей.
Този Змей не бил като другите змейове, които по цял ден се излежавали в пещерите си, дремейки върху съкровищата си, за да ги пазят.
Този Змей бил много любопитен.
В една хубава майска вечер, докато си пекъл наденички пред пещерата, сред искрите от огнището се завъртяла малка светулка.
– Здравей, Змей такъв!
– Здравей, Светулчице малка! Внимавай покрай тези искрици да не си изгориш крилцата.
– Не се тревожи, Змейко! Аз идвам от вълшебната гора и върху мен още има полепнали вълшебства. Те ме пазят от огъня и от дъжда.
– Каква е тази вълшебна гора? – попитал Змеят
– Как каква? Гората от думи! Нима не знаеш за нея?
– Никога не съм чувал, Светулке. Моля те, разкажи ми!
И светулката разказала на змеят за вълшебната гора от думи.
А това не била някаква обикновенна вълшебна гора, ами гората в която пониквали думите.
В нея, всяко живо същество имало дърво, което пораствало с всяка изречена дума.
Имало и храсталаци. Те били на тези, които били много бъбриви, но не казвали нищо важно.
Но имало много големи и високи дървета, върховете на които се губели в облаците.
В нея всички вълшебници, магьосници и вещици имали по цели малки гори, вътре в голямата гора, които били защитени с магии и там можела да влезе само светулка.
За жалост, светулката не можела да чете и не можела да разкаже на змеят повече, но му дала точни напътствия как да долети до там.
Пожелали си довиждане, светулката си гребнала искрица от огъня и отлетяла.
Змеят помислил малко, хапнал си наденичките с вкусен боб на гърне, почесал се по тила и без да му мисли повече, отлетял.
Летял той, летял, както му казала светулката. През девет планини прелетял, над девет реки минал, в девет гори не кацнал и току десетата била точно онази гора, от думи.
Завъртял се малко над нея, чудейки се къде ли ще е удобно да кацне, че и да започне да разглежда, че нали хора различни, та и историите им, и дърветата им различни.
Никак не му се искало да попадне на дървото на някой киселяк, който само мърмори.
Понеже искал да стане по-добър змей, се оглеждал за дървото на някой мъдрец.
Ала тъй като не знаел как изглеждат дърветата на мъдреците, накрая кацнал посред малка полянка. Крилете му едва се събирали между дърветата.
И нали гората била от думи, та дърветата растели непрестанно, и докато се усети, клоните над поляната станали по-гъсти и небето по-тясно.
– Ами сега? – зачудил се змеят – Как ще се измъкна от тук?
Решил докато мисли, да върви под клоните в някаква посока, че току виж стигнал друга поляна, по-голяма.
Обаче колкото повече вървял, толкова по-гъста ставала гората, докато накрая не попаднал в едно много гъсто обрасло място, където думите били толкова много, че вече не можел да види зад тях.
Най-лошото не било това. Най-лошото било, че някои думи били много бодливи.
Това били думи на гняв, на горест, на болка и на всички лоши чувства и мисли на хората от някакъв голям град. И нали там живели много хора, тази час от гората се простирала на широко.
Докато се провирал между тях, бодливите думи го драскали лошо, забивали се в него, че чак и в сърцето го убола една много дълга и остра дума.
Изревал той от болка, опитал се да полети, но още повече се оплел и то така, че крилете му се превърнали в парцаливи дрипи.

Докато се въртял из трънливите думи и съвсем останал без криле, излязъл на тясна пътечка, която водила до мъничка гора с изрядно подредени дръвета.
Влязъл между тях и седнал да си почине.
Тук нямало бодли, а красиви и добре оформени корони от клони покрити с листа от думи.
Всяка дума, по всяко стебло, клон, или листо била на непознат език, но змеят видял, че между тях нямало бодливи думи.
Изморен, той се отпуснал до едно дърво и заспал.

Тази гора била гората на една вълшебница.
А магьосниците и вълшебниците винаги знаят когато някой влезе в горите им, оградени с всевъзможни вълшебства, самите те вълшебни.
И докато нашият Змей спял сладко, забравил за бодлите и сънувал наденички над огнището, до него се появила светлинка, която тихо кацнала на полянката между дърветата.

Това била самата вълшебница.
В началото тя била ядосана, че някакъв натрапник е влязъл в гората и, защото там можел да види всичките и изречени вълшебства.
Но когато видяла, че вместо друг вълшебник, или зъл магьосник, под дърветата е заспал един шишкав Змей, погледнала в сънищата му и се засмяла.
Приела човешкият си облик и докато змеят спял, се заела да излекува раните му.

По някое време, змеят се събудил, но като си спомнил къде е и усетил, че не е сам, малко се уплашил и се престорил, че още спи.

Казват, че докато змеят спи, душата му се отделя и броди наоколо, за да може да види всеки крадец на съкровища, решил да се промъкне.
Това било съвсем вярно и за нашият Змей.
Така, докато се преструвал на заспал, заспал не на шега, заслушан в песента, която нежно пеела вълшебницата.
Когато душата му излязла изпод твърдите като стомана люспи под които я криел змеят, видяла до себе си чудно хубава девойка.
Казват още, че душите на змейовете виждат всичко точно такова, каквото наистина е.
Змейовата душа мигом се влюбила в девойката и малко се засрамила, когато чула змеят и да похърква.

Девойката, която била самата вълшебница, имала дарбата да вижда неща, невидими за очите и когато видяла, че душата стои до нея, се усмихнала и поздравила.
– Здравей, странниче! Въпреки, че си влязъл неканен, си добре дошъл в моята гора!
Докато казвала това, пред носа на спящият змей поникнало дръвче от точно тези думи.
– Аз съм Хелена Светличкова, но тъй като си ми гост, можеш да ме наричаш Ена! А ти както виждам си Змей. Ще ми разкажеш ли как попадна в тази гора?

И змеят и разказал.

Разказал и как не е паднал, а кацнал, и как клоните се затворили над него, и как търсил път през гората, и колко боляло от бодливите думи, и как още усещал болката от някои от тях, и как не разбирал много от тях, но се чудел какви ще да са хората изговарящи толкова страшни неща, и дълго още разказвал.
Разказал и за своята пещера, и за приятелите, които понякога се отбивали на по наденичка с питка и гроздов сок, за светулката, която си взела огънче и отлетяла след като му разказала за гората.
Разказвал и разпитвал, и вълшебницата също му разказвала за света на хората, за това че всички са добри, само че някои са го забравили.
Разговаряли дълго, но никой не знае колко, защото в гората от думи няма нито дни, нито нощи.
А край двамата поникнали и порастнали още много дървета
Когато огладнели, змеят поканил вълшебницата да му дойде на гости, за да и приготви от своите прочути наденички.
Речено сторено, но крилете му все още били разкъсани и нищо не можело да ги излекува. Нито лек човешки, нито вълшебство можели да поправят тези криле.
Натъжил се змеят.
Не можел вече да лети и бил обречен да остане в гората от думи, и никога вече да не хапне наденички.

Вълшебницата знаела начин да изведе змеят от гората, но когато си спомнила за него и станало мъчно.
Разказала му, че може да му направи нови криле, но за да бъдат поставени на раменете му, той трябва да има име и ще може да лети с тях само веднъж.
– Сега е моментът, Змейко, за да избереш! Можеш да останеш тук, къде аз ще те посещавам понякога, ще ти нося по нещо вкусно, ще разговарям с теб. Това е живот в който ще бъдеш. Ти си змей и като такъв ще живееш много дълго. Ще си почти безсмъртен. Ще можеш да четеш всички думи в тази гора и ще научиш много. Ще научиш всичко за човешките радости и болки, ще познаеш чуждата любов и щастие, ще познаеш чуждата скръб и страстите човешки. И наистина ще бъдеш. Но ще бъдеш тук. После аз ще умра, защото ще остарея. И там където ще ида няма да има гора. Не като тази. Може би тук ще срещнеш друг магьосник, защото само ние знаем за гората. А може да не видиш жив човек докато те има.
Ако пък избереш, име да ти дам, ще имаш крилете да излезеш. Ще можеш да се върнеш в света и да изживееш един нормален живот. Но вече няма да си змей.
Ще изживееш живот човешки и вместо в думи, ще познаеш всичко в душата си.
Ще живееш живот изпълнен с постъпките ти. И всяко нещо, което направиш, ще носи по но нещо добро, или лошо, зависи от теб. Всяка постъпка и решение ще водят до следващите, и тогава много рядко ще имаш миговете в които ще можеш просто да бъдеш.
Изборът е твой, Змейко.

Приседнал змеят, помислил. Не му се искало да не е Змей. Но нямало други избори.
Или оставал в тази гора, завинаги Змей, или можел да се върне в света, но да бъде смъртен човек.
– Избирам, мила Ено, да си тръгна от тук. За какво са ми всичките знания, когато няма с кого да ги споделя? За какво ми е любов, която не съм почувствал, или болка, която не съм преживял? Макар и мъчно да ми е за небесата, ще крача по земята горд, че тук съм бил, че те познавам, че имам дни и път да извървявам.
Да ги изпълня с грижите човешки, не ще да бъде толкоз тежко, щом всеки просяк, принц, или селяк, когото знам, все намира повод, за усмивка под мустак.
Дари ми име, за да знам, че който и да съм, не ще съм сам.

Погледнала вълшебницата в очите змейски, послушала как в него сърцето променя ритъм, усмихнала се и погалила муцуната му змейова.
– Ти днес избра живота, Змейко! Крила ще ти направя, ала знам, че изборът ще трябва да запомниш, така че те кръщавам днес Иван.
Сега заспи, а аз ще те събудя, когато съм готова крилете да ти дам.

Заспал Иван, все още Змей, заспал тук в тези редове, а Ена с вълшебство сътворила стан. На стана изтъкала пъстри платове, а после ги съшила. Ушила му вълшебните криле.
И нали бил малко шишкав, по-големи ги скроила.

Когато ги ушила, оставила във тях всичкото вълшебство, което имала, а докато шила, бавно преставала да свети. Сега светили крилете.

Приседнала край змеят, Ена докоснала люспестото змейово рамо, облегнала се на него и тихо заплакала.
Събудил се змеят, протегнал глава към нея и я попитал защо плаче.
– Плача Змейо Иване, защото в твоите криле вплетох цялото си вълшебство. Сега ти ще можеш да отлетиш, а аз ще остана тук, в тази гора. Никога няма да мога да изляза, а ти няма да можеш да се върнеш, за да ме навестиш.

Погледнал змеят крилете, сияели с цялата светлина, с която светела Ена преди.
Били толкова красиви, че искал мигом да полети далече от тази гора.
Погледнал момичето, което вече не било вълшебница, а вътре в него се разтуптяло голямото му змейово сърце.
Девойката била заспала уморена.
Взел я змеят в змейските ръчища, разтворил крилете си и полетял нагоре.
Издигал се все по-нагоре над гората от думи, издигал се над цялата земя.
Когато стигнал високо сред облаците, полетял сред тях, за да намери малкото селце с часовникова кула, където знаел, че е домът на Ена.

Летял дълго, гонейки се с облаците, разминавал се със слънцето и луната, прелитал над гори, реки и планини, прелетял и над старата си пещера, но не посмял да кацне, защото знаел, че крилете ще се стопят, а той няма да е открил домът на момичето.
Летял толкова дълго, че спрял да вижда земята под себе си.
На седмата сутрин откакто полетял, се спуснал надолу към една планина, в чието подножие се виждало село.
В средата на селото имало площад. Площадът бил обиколен от пазарски сергии, пълен с хора, излезли да накупят каквото им било нужно, или просто да се видят с приятели и съседи на раздумка.
А в средата на площада се извисявала часовникова кула.
Змеят полетял край кулата и за изненада на уплашените хора на площада се спуснал и кацнал в двора и.
В мига, в който нозете му докоснали земята, крилете се стопили, разтваряйки се в светлината на утрото.
Събрали се хората да видят какво е това чудо, ала вместо крилатият звяр, в дворчето на кулата видели чудно хубав, леко шишкав момък, а прекрасно момиче било заспало сгушено в ръцете му.

Струпали се пред момъка селските първенци да питат и да разпитват, кои са, от къде са, какво било това вълшебство което видели. Момъкът бил изморен от дългото летене и попитал само къде живее вълшебницата. Проводили го те до къщата в края на селото.
Малка къща с китно дворче, пълно с цветя и овошки, разцъфнали и пъстри в утрото.

Щом момъкът прекрачил прага, момичето в ръцете му се събудило.
Огледала се, видяла че е в собствената си градина и сърцето и се изпълнило с радост.
После погледнала човекът в чиито ръце била все още и видяла, че не е останала нито една люспичка змейова кожа по него.
Но когато се вгледала в очите му, видяла да припламват две весели пламъчета, като малки змейови усмивки.

***
Днес, ако застанеш в дворчето на старата кула, послушаш как часовникът вътре тиктака и погледнеш в нозете си, ще видиш, че калдаръмените плочки са мънички и съвсем еднакви по форма, че някак приличат на змейови люспи, а ако изчакаш слънцето да спусне лъчите си, ще видиш как всяка плочка прелива в пъстри цветове, които сияят в светлината.

Що за Змей

Едно

Някъде в безбрежното пространство, сред милиардите вселени, изпълнени с галактики, побрали в себе си слънца и планети, комети, плуващи в пространството скални късове и звезден прах, съществуват никому неизвестен брой светове, населени с живот в невъзможни за въображението форми и цветове.

В една от тези вселени, край две малки слънца, на един от трите континента на мъничка планета, жреците на богът на светлината преди обяд, неотстъпчиво вярвали, че всеки живот е късче светлина, откъснато и бродещо самотно в необятната чернота на небесата, а светът е само блян и надежда родена в утрото.

В един от техните храмове, монахът, който записвал първите думи на събратята си всяка сутрин, отделял следобедите си в писане на книга.

Много години след него тя попаднала в ръцете на друг монах, който продължил да пише, а след него трети, после четвърти, а после още много ръце пишели в нея, подшивали страници, когато старите били изписвани, подвързвали отново и отново износените корици, всеки добавящ частица от себе си.

Една сутрин, в миговете на изгрева, звън на стомана разбудил монахът, който се грижел за книгата.

Протяжен стон, смразил кръвта му и го подтикнал да грабне книгата, да се промъкне сред ужасите на битката разразила се на двора, и да избяга.

В този ден, този храм, сгушен в полите на планината издигнала снага в средата на малък континент, един от трите на малка планета над която изгрявали две слънца, изгорял.

В дните след него пламнала война.

Войната била дълга и опустошителна, помитаща села и ферми, градове и държави, и отнасяща в пламъците всяка светлинка живот.

А когато пламъците угаснали, светът бил пуст, потънал в мрак и забрава.

Дните минавали под светлината на слънца, невидяна от никого, трупали се, събирайки се във векове, време …

Време отминало и отнесло светът в прах сред звездите. Свят, за който не останали легенди.

Така била изгубена Книгата на времето.

 

   *  *  *

Вятърът се промуши между скалите, завъртя се сред листенцата лишей свити под превала, префуча пред входа на пещерата няколко стъпки под върха и се спусна стремглаво надолу към гората, покрила склоновете на планината.

  *  *  *

Бледа точка светлина припламна сред мрака. Затрептя, опитвайки се да се премести наляво, но още нямаше нито ляво, нито дясно, нямаше дори “къде”.

Светлинката премигна и порасна малко, а в нея се роди спомен.

След няколко време, премигна отново, стана по-голяма, огледа спомена и прие формата в него.

Формата погледна в спомена и разтвори това, което в него бяха длани. Протегна ги и в мрака край тях заблестяха други три светлинки, които формата стисна в дланите си.

Светлината на формата стана по-ярка и тя разтвори дланите си широко, а в мрака наоколо заблестяха нови светлини, стотици, близо и по-далеч.

Формата докосна някои от тях и те се вляха в нея придавайки и още яркост и цвят.

В спомена се появиха очи и светлината ги отвори, но в тях имаше само мрак.

После две малки точици застанаха в мрака на очите и в спомена се прокрадна усмивка.

Светлината протегна широко ръцете си и почувства как между пръстите им минават тънки струи от фини песъчинки.

Някои от струите се завъртяха край нея и Тя ги събра в шепи, затопли ги и те се превърнаха в прозрачна топка. После подхвърли топката и загледа как се завърта.

Събра длани край нея и насочи нови струи песъчинки във вихър, все по-плътен и бърз.

Топката се покриваше с полепващи по нея песъчинки и растеше. Бързо стана колкото формата Светлина, после продължи да нараства, а там където мракът отстъпваше на светлината се виждаха завихрените потоци звезден прах.

Светлината дълго гледа как топката расте.

Когато топката порасна толкова, че краищата и се скриха в мрака, Светлината разтвори ръце и събра в шепи стотици малки светлинки, завъртя ги между пръстите си и ги превърна в нова, голяма и топла сфера, а в спомена и даде име и нарече Слънце.

Остави топката светлина да се върти, докосна пясъчната топка и я премести. Огледа двете топки, откъсна от пясъчната парче, колкото се събра в дланите и направи нова, по-малка. Грабна още малко от вихрещите се песъчинки наоколо и ги добави към последната топка. После я завъртя край по-голямата, погледа я и я нарече Луна.

Завъртя ги заедно край слънцето и се усмихна.

 

Далече в мрака видя друга форма, блестяща в светлина и събираща в длани песъчинките от мрака, а после оформяща ги в сфери.

На друго място видя трета форма, която събираше в шепи звездния пясък, оформяше го в малки светещи топки и ги хвърляше в мрака. Топките политаха, а зад тях просветваха опашки светлина.

В мрака се появяваха още светлини, някои малки и трепкащи плахо, други големи и ярки, а край тях се завъртаха различни по размери покрити с пясък светове.

 

Мракът се вгледа в себе си, взрян в искрящите точици светлина, усети в някои от тях топлина, почуства вихрещите сред тях песъчинки, пресегна се в спомен и ги нарече Живот.

*  *  *

Дъжд

Тук, където в безбрежната тъмнина на вселената се носят по пътищата си безброй планети, има една мъничка луна. Малка, гола и суха, осеяна с кратери, тя е луната на един свят.
Светът не е голям, но е покрит с гора.
А на места гората отстъпва място на реки, езера, морета.
Когато полетиш над този свят, ще видиш безкрайни гори, а високо над тях, подпрели небето се извисяват върховете на планините.
И когато се измориш, можеш да се спуснеш на някой връх, да приседнеш, и да погледаш как слънцето минава по небето.
А вятърът, прелитащ покрай теб, ще носи аромата на живот.

*  *  *

Светът живя дълго сам.
Понякога, в дългото безвремие, на него идваше една светлинка.
Същата тази, в ръцете на която се роди.
Понякога светлинката бродеше между стволовете  на огромните дървета, политаше сред тях и се заиграваше с листата, а после се понасяше нагоре с вятъра.
Друг път, се спускаше по някое поточе, потапяше крака във него и гледаше как водата минава през тях, проблясваща в сумрачното утро.
Понякога светлинката се издигаше толкова високо, че се скриваше в тъмното на вселената.

И дойде ден, в който светлинката спря насред небето.
Огледа света, погледа как слънцето минава край нея, почувства милувката на вятъра.
После вдигна дланите си нагоре и край нея се струпаха облаци.
Гъсти, тежки облаците растяха и покриваха света.
Настана мрак.
За едно много мъничко време, светът спря.
Тогава в мракът на облаците, светлинката разтвори ръце.
Пръстите и потънаха в облаците край нея и се разтвориха в тях.
Облаците засияха в светлина.
А когато светлинката се разтвори напълно в тях, заваля.
И валя дълго.
Над света се изля порой от светещи капки и не спря четиридесет дни и нощи.
И когато падна и последната капка, светът вече не беше сам.

*  *  *

Що за момиче

Всяка история, някъде започва.

Някои започват с описание на главният герой, други директно ни хвърлят в средата на действието и като режисьори пред оскарите очакват с притаен дъх аплодисментите на публиката, но тази, тази започна с раждането на една вселена.

*  *  *

Във вселената, в която живеем има един свят, не голям, малък даже, но много зелен и пълен с живот.

Имал си дори мъничка луна, по която се прехласвали някои от жителите на света в миговете на любовни въжделения.

Но за нея ще си говорим в друг час. Сега е точно два след обяд.

Слънцето препича прашния път, препича тревите край него, препича гущерчето върху километричния камък, препича и главата на младото момиче седнало на капрата на малка каручка, клатушкаща се по посока Дуранкулак.

Небето чисто, синьо се беше разляло без нито един облак да го накъдри с белите си вълни.

Хълмовете край пътя жълтят с узрелите си в края на лятото треви и буренаци, и само тук там се вижда по някое дръвче, свило се в ниското между тях, където се задържа повечко влага след дъжд.

Далече напред, между хълмовете се виждаше тънката синя ивица на морето и момичето усещаше мирисът му, носен от вятъра.

*  *  *

Някой тичаше между хълмовете.

– Еноо, Еноооооооооооо!

Вселена се надигна на капрата, за да види по-добре, въпреки че познаваше това гласче чудесно.

Насреща и тичаше малкото и братче Светломир и викаше кака си с цяло гърло.

Вселена се усмихна на момчето и го издърпа на капрата при себе си.

 

След нас остана …

Огледах се в стените празни, в прозорците със смъкнати пердета, в дъжда полепнал по стъклото, намерих тишина, а в нея спомен плах, забравен до вратата.

Понякога по пръстите ми …

Понякога чувствам душата си като наритано улично псе, свито и треперещо в ъгъла на улицата.
Същата тази улица, с безброй затворени врати.

one

едно.
Понякога едно е тъжно, но пък обича слънчевите лъчи в прохладен есенен ден.
Често есенните дни са дъждовни, но тогава едно обича капките, които попиват в него.

Полет с нощни пеперуди

Щастието няма дълги ръце. То прегръща оня, който се доближи до него.

Луций Аней Сенека

***

Вятърът отвори прозореца и в стаята влетяха няколко откъснати, пожълтели листа.
Някъде се затръшна врата.
Тя протегна ръка да улови полъха.
Ситни капчици дъжд, донесени от вятъра полепнаха по дланта и.
Студени капки. Като сълзите в очите и.

***

1 2