Миг, новенно

Любовта Стано е миг. Миг изпълнен с теб и мен, и с всичко помежду ни.

А сега си представи живот изпълнен с мигове …

След нас остана …

Огледах се в стените празни, в прозорците със смъкнати пердета, в дъжда полепнал по стъклото, намерих тишина, а в нея спомен плах, забравен до вратата.

Понякога по пръстите ми …

Понякога чувствам душата си като наритано улично псе, свито и треперещо в ъгъла на улицата.
Същата тази улица, с безброй затворени врати.

Събуждане

И когато след сънят по върховете на пръстите ти е останала топлината на моите длани, стопляща мразовитото ти февруарско утро…

… там

Ако погледнеш нагоре …
… Там, в черното …
…Ще видиш луната, как тихо притичва по облаците.

Приказка на тъмно

Посвещава се на теб…!

– Здравей!
– Здравей!?… Кой си ти? … Къде си?…
Толкова е тъмно, че нищо не виждам.
….Тишина.
– Ехо, къде си?
– Тук! До теб!
– Не те виждам.
– Напротив. Виждаш ме чудесно!
– Толкова е тъмно, нищо не виждам. Шегуваш ли се с мен, или искаш да ме изплашиш?
– Толкова си смешен!
– А ти, ти … Не може да плашиш хората така …
– Хихик! Но тук сме само ти и аз! А и признай си, че почти не се уплаши!
– Признавам. Аз така, само малко … Но, но, … ти не звучиш никак страшно. Ще се покажеш ли най-после?
– Ето ме!
– Виж … Започвам да се ядосвам. Докосни ме, за да разбера къде си. В това тъмно, нищичко не виждам.
– Аз съм тъмното.
– Ти си тъмното?…
– Да, както винаги!
– Извинявай, но не ми е до шеги. Тъмното е просто тъмно, празно, понякога страшно и няма светлина. И тъмното не може да говори.
… Тишина …
– Ето, дори ти нямаш как да го оспориш.
– Извинявай, не исках да те уплаша, нито да те обидя. Повечето хора се боят от мен. И, и … никой до сега не беше ме чувал както ти. И това така ме зарадва. Винаги съм си мечтала да си поговоря с някой. Но хората сте такива едни …
– Ти не се шегуваш, нали?
– Не.
– И за всичкото време, аз първи те чувам?
– Не, не си първи. Много хора ме чуваха, но повечето си мислеха, че полудяват. А някои съвсем си полудяха.
– Ако ти си тъмното, значи аз съм в теб? Това малко ме плаши …
– Да, ти си в мен. Защо се боиш от това?
– Ами …, не можеш да си в някого просто така.
Нали разбираш? То е като … Нали за това казваме за нещата, за чувствата например, че са в нас, или извън нас … А и чисто физически … А не те ли боли?
– От какво?!? Ахаа! Понякога, но то е друго. А ти, ти как ме чувстваш?
– Като мравки по кожата … Не, не, не се обиждай. Само малко е страшно, а всъщност никак не е. Нали не те виждам и … Извинявай, виждам те през цялото време, но … Ох, неловко е …
– Знам. Разбрах те. Не се тревожи. Слушай, а ти затвори очи и си ме представи. Да опитаме?
– Същото е. Пак е тъмно, тоест е ти. Ти си, исках да кажа. Моля те, …
– Да, разбирам те. Извинявай!
– Почакай! Когато затворя очи и там е тъмно, ти си там, в очите ми! Да опитаме пак!
– Харесва ми! Хайде!
– Представих си те красива!
– Какво е красиво?
– Ами, такова, всичко, което е хубаво и приятно …
– Така ли? А твоето красиво такова ли е? И какво е още?
– Да. Почакай! Не съвсем. То е още много неща, но толкова много, че ще трябва да ти разказвам цял час.
– А как разбираш кое е красиво? Ще ти е нужен по цял час за да разглеждаш всичко …
– Не, не, няма. Обикновено го разбираш веднага.
– А защо тогава ти трябват цял час думи, за да ми разкажеш? Не те разбирам.
– Красивото се усеща някак не точно с разум, а вътре в сърцето.
Просто е прието, че може да се опише, а и трябва да влиза в някакви норми. Винаги се стремим да сложим рамки, но така разбираме нещата по-лесно. Когато ни кажат, че нещо е, ами просто е нещото, каквото се предполага, че е, то ние го приемаме такова и нямаме нужда да мислим повече. По-лесно е. И като че ли по-малко ни е страх.
– Разбирам … Мисля, че хората сте много тъжни същества. Когато едно нещо е видимо със сърцето, можете да му се доверите. А вие си създавате толкова много оправдания, за да гледа някой друг вместо вас. А всичко би могло да бъде толкова лесно …
– Права си, но тогава всеки ще вижда нещо съвсем различно. Как тогава ще знаем, че нещата са тези, които са? Ето например ти! Ако не беше ми казала, че си тъмното, щях да се терзая чии е този глас с когото разговарям. А сега знам.
– Но ти знаеше и преди това, само не го разбираше.
– Толкова много думи, а всичко е много по-лесно без тях. Но тогава по какво ще се различаваме от животните? Ето, дори е доказано, че множество животински видове комуникират със звуци. А това си е техен език. Вероятно вълкът също обяснява на друг от глутницата, колко красива вълчица е срещнал в гората, но с някакви техни думи, непонятни за нас.
– Животните нямат нужда да говорят. Те първо знаят всичко, а после го изразяват, но само защото някои неща е трудно да оставиш само вътре в себе си.
– Искаш да кажеш, че разбираш езикът им?
– В мен всички езици са еднакви. Аз също първо чуствам. Чувствам в себе си как бият сърцата ви. Чувствам когато сте уплашени, защото се превръщате в постоянно треперещ и бърз ритъм, а сърцата ви, сърцата ви казват всичко.
– Искам да отворя очи!
– Отвори ги! Но така ще спреш да си ме представяш …
– Вече нямам нужда! Нали те виждам и вътре, и вън. А ти не винаги си черна. Понякога в теб се промъква светлинка и сенките рисуват извивките ти.
Ето например сега. Мога да видя, почти мога да видя лицето ти. А ето в очите на онази котка там, точно там, в сянката, виждам твоите очи. А в повея на вятъра усещам дланта ти, която гали страните ми. Та ти си толкова красива и нежна!
– Вече виждаш светлината на утрото! Скоро аз ще се стопя и ще изчезна. От мен ще останат само бледи сенки в които ще приютявам всички търсещи прохлада, само на миг от жарките лъчи на слънцето.
– Почакай, спри, как така ще се стопиш? А аз? Но нали тъкмо …
– Сбогом! …
– Почакай, почакааай!…
Ще те видя ли някога пак?
– Само затвори очи!