А че бяха …

А какви лелки имаше по гишетата едно време … 
Ехх …
Червило няма, ала устните тънко стиснати, лакът останал някъде по щипката за буркани от есента, елекът на рамене да топли докато сабото на преметнатият крак пошляпва глухо, а под косата, вързана на кок, забоден с шиша за плетене те гледат две очи, като смарагдови глави на остри кърфици. 
Станал си рано та да стигнеш навреме, но там хората вече белот играят цяла неделя, две каки пред теб одумват трета, застанала по-напред кака напета, че бил и къс сукманя, а на дупето и тесен му бил мегданя.
Далеч напред, току пред гишето, пенсионер доволно прибира портмонето, че пенсия клета дошла е, за москвича вноска последна това е.
След него ситно ситни бабенце, след нея майка с детенце, след тях сервизен работник, зад него ония с белота, после онази кака напета, после две шумни момчета, клюкарките двете и те, че после ей ме на мене, зад мен някакъв в шлифер, че де и той да се дене …
И мина пладне, премина.
След пладне дойде и зима, че после даже и мръкна, дойде сутрин, и пролет пукна, и къде обед стигнах до гишето. 
Лелчето пред мен табелката обърна, излезе в почивка, не чу ни “Извинете”, ни се обърна, ни “Моля, спрете”, и се не върна.
Ехх … А че беше и лелка …

Минаха години, ала така се случи, че да се редя наново пред гишето старо.
Опашката се източи за почуда бързо, та пладне бе далече.
Рекох си “Ти да видиш! Усмихна ми се късмета”, а пред мене зад гишето, мома напета. 
Ала пусти му късмет, да и звънне телефона.
Попогледна ме изпод око, завъртя го после със досада и от джоба на елека, телефона си извади.
Вдигнах рамене с усмивка, ще почакам, то се види.
Да почакам, ама не. 
Минаха минути пет, после двадесет и пет, поизнервен по стъклото и почуках:
– Извинете – рекох аз, а тя говори, попоглежда ме едва, но не спира да бърбори.
– Извинете – чукам пак, тя поглежда, аз часовника посочвам и … защо ли …
– Сонче, чакай че тук един ентелигент нещо ми са извиняа. Не мъ ли вижда чи съм в пучивка простакът му с простак, чи и ми тропа по стъклото нахалника ниеден, да му са не види и в улигуфрена … Ни му дреми чи съм в пучивка бе … На мен ша ми тропа той. Щот бил интелигентен …, чи и ш ми са извиняа видиш ли . . . …
Излязох тихо навън. Валеше. А какви лелчета имаше едно време по тия гишета … 
Еххх …
Категорични!

Като

Като свещ във тиха стая.

Като кандило старо.

Като въглен в тлеещата жар.

Като къща в изгорял пожар.

По въжето

Събудих се, а през стъклото се промъкваше първото сиво на сутринта.
Студено сиво, студени чаршафи, студена възглавница.
Тя пак е забравила отворен прозореца след сутрешната цигара …
Придърпах завивката по-близо.
Заслушах се в тишината на панелите.
Нямаше да мога да заспя.
Станах с мъчното брррр на хладната стая.
Направих си кафе.
Излязох на балкона за моята цигара.
Пепелника беше празен.
Тя не беше отваряла прозореца.
Тя не е била тук.
По блока отсреща изгряват прозорци.
Нечия Тя пуши на чужд балкон.
Нечий той се буди в топли чаршафи.
В нечия кухня, някой промърморва “Мерси”, за подадената чаша горещо кафе.
Утрото започва да жълтее по ръба на блока.
Тя не можеше да ходи по въже.
Но аз мога.