Що за Змей

Едно

Някъде в безбрежното пространство, сред милиардите вселени, изпълнени с галактики, побрали в себе си слънца и планети, комети, плуващи в пространството скални късове и звезден прах, съществуват никому неизвестен брой светове, населени с живот в невъзможни за въображението форми и цветове.

В една от тези вселени, край две малки слънца, на един от трите континента на мъничка планета, жреците на богът на светлината преди обяд, неотстъпчиво вярвали, че всеки живот е късче светлина, откъснато и бродещо самотно в необятната чернота на небесата, а светът е само блян и надежда родена в утрото.

В един от техните храмове, монахът, който записвал първите думи на събратята си всяка сутрин, отделял следобедите си в писане на книга.

Много години след него тя попаднала в ръцете на друг монах, който продължил да пише, а след него трети, после четвърти, а после още много ръце пишели в нея, подшивали страници, когато старите били изписвани, подвързвали отново и отново износените корици, всеки добавящ частица от себе си.

Една сутрин, в миговете на изгрева, звън на стомана разбудил монахът, който се грижел за книгата.

Протяжен стон, смразил кръвта му и го подтикнал да грабне книгата, да се промъкне сред ужасите на битката разразила се на двора, и да избяга.

В този ден, този храм, сгушен в полите на планината издигнала снага в средата на малък континент, един от трите на малка планета над която изгрявали две слънца, изгорял.

В дните след него пламнала война.

Войната била дълга и опустошителна, помитаща села и ферми, градове и държави, и отнасяща в пламъците всяка светлинка живот.

А когато пламъците угаснали, светът бил пуст, потънал в мрак и забрава.

Дните минавали под светлината на слънца, невидяна от никого, трупали се, събирайки се във векове, време …

Време отминало и отнесло светът в прах сред звездите. Свят, за който не останали легенди.

Така била изгубена Книгата на времето.

 

   *  *  *

Вятърът се промуши между скалите, завъртя се сред листенцата лишей свити под превала, префуча пред входа на пещерата няколко стъпки под върха и се спусна стремглаво надолу към гората, покрила склоновете на планината.

  *  *  *

Бледа точка светлина припламна сред мрака. Затрептя, опитвайки се да се премести наляво, но още нямаше нито ляво, нито дясно, нямаше дори “къде”.

Светлинката премигна и порасна малко, а в нея се роди спомен.

След няколко време, премигна отново, стана по-голяма, огледа спомена и прие формата в него.

Формата погледна в спомена и разтвори това, което в него бяха длани. Протегна ги и в мрака край тях заблестяха други три светлинки, които формата стисна в дланите си.

Светлината на формата стана по-ярка и тя разтвори дланите си широко, а в мрака наоколо заблестяха нови светлини, стотици, близо и по-далеч.

Формата докосна някои от тях и те се вляха в нея придавайки и още яркост и цвят.

В спомена се появиха очи и светлината ги отвори, но в тях имаше само мрак.

После две малки точици застанаха в мрака на очите и в спомена се прокрадна усмивка.

Светлината протегна широко ръцете си и почувства как между пръстите им минават тънки струи от фини песъчинки.

Някои от струите се завъртяха край нея и Тя ги събра в шепи, затопли ги и те се превърнаха в прозрачна топка. После подхвърли топката и загледа как се завърта.

Събра длани край нея и насочи нови струи песъчинки във вихър, все по-плътен и бърз.

Топката се покриваше с полепващи по нея песъчинки и растеше. Бързо стана колкото формата Светлина, после продължи да нараства, а там където мракът отстъпваше на светлината се виждаха завихрените потоци звезден прах.

Светлината дълго гледа как топката расте.

Когато топката порасна толкова, че краищата и се скриха в мрака, Светлината разтвори ръце и събра в шепи стотици малки светлинки, завъртя ги между пръстите си и ги превърна в нова, голяма и топла сфера, а в спомена и даде име и нарече Слънце.

Остави топката светлина да се върти, докосна пясъчната топка и я премести. Огледа двете топки, откъсна от пясъчната парче, колкото се събра в дланите и направи нова, по-малка. Грабна още малко от вихрещите се песъчинки наоколо и ги добави към последната топка. После я завъртя край по-голямата, погледа я и я нарече Луна.

Завъртя ги заедно край слънцето и се усмихна.

 

Далече в мрака видя друга форма, блестяща в светлина и събираща в длани песъчинките от мрака, а после оформяща ги в сфери.

На друго място видя трета форма, която събираше в шепи звездния пясък, оформяше го в малки светещи топки и ги хвърляше в мрака. Топките политаха, а зад тях просветваха опашки светлина.

В мрака се появяваха още светлини, някои малки и трепкащи плахо, други големи и ярки, а край тях се завъртаха различни по размери покрити с пясък светове.

 

Мракът се вгледа в себе си, взрян в искрящите точици светлина, усети в някои от тях топлина, почуства вихрещите сред тях песъчинки, пресегна се в спомен и ги нарече Живот.

*  *  *

Дъжд

Тук, където в безбрежната тъмнина на вселената се носят по пътищата си безброй планети, има една мъничка луна. Малка, гола и суха, осеяна с кратери, тя е луната на един свят.
Светът не е голям, но е покрит с гора.
А на места гората отстъпва място на реки, езера, морета.
Когато полетиш над този свят, ще видиш безкрайни гори, а високо над тях, подпрели небето се извисяват върховете на планините.
И когато се измориш, можеш да се спуснеш на някой връх, да приседнеш, и да погледаш как слънцето минава по небето.
А вятърът, прелитащ покрай теб, ще носи аромата на живот.

*  *  *

Светът живя дълго сам.
Понякога, в дългото безвремие, на него идваше една светлинка.
Същата тази, в ръцете на която се роди.
Понякога светлинката бродеше между стволовете  на огромните дървета, политаше сред тях и се заиграваше с листата, а после се понасяше нагоре с вятъра.
Друг път, се спускаше по някое поточе, потапяше крака във него и гледаше как водата минава през тях, проблясваща в сумрачното утро.
Понякога светлинката се издигаше толкова високо, че се скриваше в тъмното на вселената.

И дойде ден, в който светлинката спря насред небето.
Огледа света, погледа как слънцето минава край нея, почувства милувката на вятъра.
После вдигна дланите си нагоре и край нея се струпаха облаци.
Гъсти, тежки облаците растяха и покриваха света.
Настана мрак.
За едно много мъничко време, светът спря.
Тогава в мракът на облаците, светлинката разтвори ръце.
Пръстите и потънаха в облаците край нея и се разтвориха в тях.
Облаците засияха в светлина.
А когато светлинката се разтвори напълно в тях, заваля.
И валя дълго.
Над света се изля порой от светещи капки и не спря четиридесет дни и нощи.
И когато падна и последната капка, светът вече не беше сам.

*  *  *

Що за момиче

Всяка история, някъде започва.

Някои започват с описание на главният герой, други директно ни хвърлят в средата на действието и като режисьори пред оскарите очакват с притаен дъх аплодисментите на публиката, но тази, тази започна с раждането на една вселена.

*  *  *

Във вселената, в която живеем има един свят, не голям, малък даже, но много зелен и пълен с живот.

Имал си дори мъничка луна, по която се прехласвали някои от жителите на света в миговете на любовни въжделения.

Но за нея ще си говорим в друг час. Сега е точно два след обяд.

Слънцето препича прашния път, препича тревите край него, препича гущерчето върху километричния камък, препича и главата на младото момиче седнало на капрата на малка каручка, клатушкаща се по посока Дуранкулак.

Небето чисто, синьо се беше разляло без нито един облак да го накъдри с белите си вълни.

Хълмовете край пътя жълтят с узрелите си в края на лятото треви и буренаци, и само тук там се вижда по някое дръвче, свило се в ниското между тях, където се задържа повечко влага след дъжд.

Далече напред, между хълмовете се виждаше тънката синя ивица на морето и момичето усещаше мирисът му, носен от вятъра.

*  *  *

Някой тичаше между хълмовете.

– Еноо, Еноооооооооооо!

Вселена се надигна на капрата, за да види по-добре, въпреки че познаваше това гласче чудесно.

Насреща и тичаше малкото и братче Светломир и викаше кака си с цяло гърло.

Вселена се усмихна на момчето и го издърпа на капрата при себе си.

 

Коментарите са затворени.