Шитите криле

Имало едно време.
Нали така?
Едно време имало.
Не, не едно време имало, а време имало едно.
Абе имало един Змей.
Този Змей не бил като другите змейове, които по цял ден се излежавали в пещерите си, дремейки върху съкровищата си, за да ги пазят.
Този Змей бил много любопитен.
В една хубава майска вечер, докато си пекъл наденички пред пещерата, сред искрите от огнището се завъртяла малка светулка.
– Здравей, Змей такъв!
– Здравей, Светулчице малка! Внимавай покрай тези искрици да не си изгориш крилцата.
– Не се тревожи, Змейко! Аз идвам от вълшебната гора и върху мен още има полепнали вълшебства. Те ме пазят от огъня и от дъжда.
– Каква е тази вълшебна гора? – попитал Змеят
– Как каква? Гората от думи! Нима не знаеш за нея?
– Никога не съм чувал, Светулке. Моля те, разкажи ми!
И светулката разказала на змеят за вълшебната гора от думи.
А това не била някаква обикновенна вълшебна гора, ами гората в която пониквали думите.
В нея, всяко живо същество имало дърво, което пораствало с всяка изречена дума.
Имало и храсталаци. Те били на тези, които били много бъбриви, но не казвали нищо важно.
Но имало много големи и високи дървета, върховете на които се губели в облаците.
В нея всички вълшебници, магьосници и вещици имали по цели малки гори, вътре в голямата гора, които били защитени с магии и там можела да влезе само светулка.
За жалост, светулката не можела да чете и не можела да разкаже на змеят повече, но му дала точни напътствия как да долети до там.
Пожелали си довиждане, светулката си гребнала искрица от огъня и отлетяла.
Змеят помислил малко, хапнал си наденичките с вкусен боб на гърне, почесал се по тила и без да му мисли повече, отлетял.
Летял той, летял, както му казала светулката. През девет планини прелетял, над девет реки минал, в девет гори не кацнал и току десетата била точно онази гора, от думи.
Завъртял се малко над нея, чудейки се къде ли ще е удобно да кацне, че и да започне да разглежда, че нали хора различни, та и историите им, и дърветата им различни.
Никак не му се искало да попадне на дървото на някой киселяк, който само мърмори.
Понеже искал да стане по-добър змей, се оглеждал за дървото на някой мъдрец.
Ала тъй като не знаел как изглеждат дърветата на мъдреците, накрая кацнал посред малка полянка. Крилете му едва се събирали между дърветата.
И нали гората била от думи, та дърветата растели непрестанно, и докато се усети, клоните над поляната станали по-гъсти и небето по-тясно.
– Ами сега? – зачудил се змеят – Как ще се измъкна от тук?
Решил докато мисли, да върви под клоните в някаква посока, че току виж стигнал друга поляна, по-голяма.
Обаче колкото повече вървял, толкова по-гъста ставала гората, докато накрая не попаднал в едно много гъсто обрасло място, където думите били толкова много, че вече не можел да види зад тях.
Най-лошото не било това. Най-лошото било, че някои думи били много бодливи.
Това били думи на гняв, на горест, на болка и на всички лоши чувства и мисли на хората от някакъв голям град. И нали там живели много хора, тази час от гората се простирала на широко.
Докато се провирал между тях, бодливите думи го драскали лошо, забивали се в него, че чак и в сърцето го убола една много дълга и остра дума.
Изревал той от болка, опитал се да полети, но още повече се оплел и то така, че крилете му се превърнали в парцаливи дрипи.

Докато се въртял из трънливите думи и съвсем останал без криле, излязъл на тясна пътечка, която водила до мъничка гора с изрядно подредени дръвета.
Влязъл между тях и седнал да си почине.
Тук нямало бодли, а красиви и добре оформени корони от клони покрити с листа от думи.
Всяка дума, по всяко стебло, клон, или листо била на непознат език, но змеят видял, че между тях нямало бодливи думи.
Изморен, той се отпуснал до едно дърво и заспал.

Тази гора била гората на една вълшебница.
А магьосниците и вълшебниците винаги знаят когато някой влезе в горите им, оградени с всевъзможни вълшебства, самите те вълшебни.
И докато нашият Змей спял сладко, забравил за бодлите и сънувал наденички над огнището, до него се появила светлинка, която тихо кацнала на полянката между дърветата.

Това била самата вълшебница.
В началото тя била ядосана, че някакъв натрапник е влязъл в гората и, защото там можел да види всичките и изречени вълшебства.
Но когато видяла, че вместо друг вълшебник, или зъл магьосник, под дърветата е заспал един шишкав Змей, погледнала в сънищата му и се засмяла.
Приела човешкият си облик и докато змеят спял, се заела да излекува раните му.

По някое време, змеят се събудил, но като си спомнил къде е и усетил, че не е сам, малко се уплашил и се престорил, че още спи.

Казват, че докато змеят спи, душата му се отделя и броди наоколо, за да може да види всеки крадец на съкровища, решил да се промъкне.
Това било съвсем вярно и за нашият Змей.
Така, докато се преструвал на заспал, заспал не на шега, заслушан в песента, която нежно пеела вълшебницата.
Когато душата му излязла изпод твърдите като стомана люспи под които я криел змеят, видяла до себе си чудно хубава девойка.
Казват още, че душите на змейовете виждат всичко точно такова, каквото наистина е.
Змейовата душа мигом се влюбила в девойката и малко се засрамила, когато чула змеят и да похърква.

Девойката, която била самата вълшебница, имала дарбата да вижда неща, невидими за очите и когато видяла, че душата стои до нея, се усмихнала и поздравила.
– Здравей, странниче! Въпреки, че си влязъл неканен, си добре дошъл в моята гора!
Докато казвала това, пред носа на спящият змей поникнало дръвче от точно тези думи.
– Аз съм Хелена Светличкова, но тъй като си ми гост, можеш да ме наричаш Ена! А ти както виждам си Змей. Ще ми разкажеш ли как попадна в тази гора?

И змеят и разказал.

Разказал и как не е паднал, а кацнал, и как клоните се затворили над него, и как търсил път през гората, и колко боляло от бодливите думи, и как още усещал болката от някои от тях, и как не разбирал много от тях, но се чудел какви ще да са хората изговарящи толкова страшни неща, и дълго още разказвал.
Разказал и за своята пещера, и за приятелите, които понякога се отбивали на по наденичка с питка и гроздов сок, за светулката, която си взела огънче и отлетяла след като му разказала за гората.
Разказвал и разпитвал, и вълшебницата също му разказвала за света на хората, за това че всички са добри, само че някои са го забравили.
Разговаряли дълго, но никой не знае колко, защото в гората от думи няма нито дни, нито нощи.
А край двамата поникнали и порастнали още много дървета
Когато огладнели, змеят поканил вълшебницата да му дойде на гости, за да и приготви от своите прочути наденички.
Речено сторено, но крилете му все още били разкъсани и нищо не можело да ги излекува. Нито лек човешки, нито вълшебство можели да поправят тези криле.
Натъжил се змеят.
Не можел вече да лети и бил обречен да остане в гората от думи, и никога вече да не хапне наденички.

Вълшебницата знаела начин да изведе змеят от гората, но когато си спомнила за него и станало мъчно.
Разказала му, че може да му направи нови криле, но за да бъдат поставени на раменете му, той трябва да има име и ще може да лети с тях само веднъж.
– Сега е моментът, Змейко, за да избереш! Можеш да останеш тук, къде аз ще те посещавам понякога, ще ти нося по нещо вкусно, ще разговарям с теб. Това е живот в който ще бъдеш. Ти си змей и като такъв ще живееш много дълго. Ще си почти безсмъртен. Ще можеш да четеш всички думи в тази гора и ще научиш много. Ще научиш всичко за човешките радости и болки, ще познаеш чуждата любов и щастие, ще познаеш чуждата скръб и страстите човешки. И наистина ще бъдеш. Но ще бъдеш тук. После аз ще умра, защото ще остарея. И там където ще ида няма да има гора. Не като тази. Може би тук ще срещнеш друг магьосник, защото само ние знаем за гората. А може да не видиш жив човек докато те има.
Ако пък избереш, име да ти дам, ще имаш крилете да излезеш. Ще можеш да се върнеш в света и да изживееш един нормален живот. Но вече няма да си змей.
Ще изживееш живот човешки и вместо в думи, ще познаеш всичко в душата си.
Ще живееш живот изпълнен с постъпките ти. И всяко нещо, което направиш, ще носи по но нещо добро, или лошо, зависи от теб. Всяка постъпка и решение ще водят до следващите, и тогава много рядко ще имаш миговете в които ще можеш просто да бъдеш.
Изборът е твой, Змейко.

Приседнал змеят, помислил. Не му се искало да не е Змей. Но нямало други избори.
Или оставал в тази гора, завинаги Змей, или можел да се върне в света, но да бъде смъртен човек.
– Избирам, мила Ено, да си тръгна от тук. За какво са ми всичките знания, когато няма с кого да ги споделя? За какво ми е любов, която не съм почувствал, или болка, която не съм преживял? Макар и мъчно да ми е за небесата, ще крача по земята горд, че тук съм бил, че те познавам, че имам дни и път да извървявам.
Да ги изпълня с грижите човешки, не ще да бъде толкоз тежко, щом всеки просяк, принц, или селяк, когото знам, все намира повод, за усмивка под мустак.
Дари ми име, за да знам, че който и да съм, не ще съм сам.

Погледнала вълшебницата в очите змейски, послушала как в него сърцето променя ритъм, усмихнала се и погалила муцуната му змейова.
– Ти днес избра живота, Змейко! Крила ще ти направя, ала знам, че изборът ще трябва да запомниш, така че те кръщавам днес Иван.
Сега заспи, а аз ще те събудя, когато съм готова крилете да ти дам.

Заспал Иван, все още Змей, заспал тук в тези редове, а Ена с вълшебство сътворила стан. На стана изтъкала пъстри платове, а после ги съшила. Ушила му вълшебните криле.
И нали бил малко шишкав, по-големи ги скроила.

Когато ги ушила, оставила във тях всичкото вълшебство, което имала, а докато шила, бавно преставала да свети. Сега светили крилете.

Приседнала край змеят, Ена докоснала люспестото змейово рамо, облегнала се на него и тихо заплакала.
Събудил се змеят, протегнал глава към нея и я попитал защо плаче.
– Плача Змейо Иване, защото в твоите криле вплетох цялото си вълшебство. Сега ти ще можеш да отлетиш, а аз ще остана тук, в тази гора. Никога няма да мога да изляза, а ти няма да можеш да се върнеш, за да ме навестиш.

Погледнал змеят крилете, сияели с цялата светлина, с която светела Ена преди.
Били толкова красиви, че искал мигом да полети далече от тази гора.
Погледнал момичето, което вече не било вълшебница, а вътре в него се разтуптяло голямото му змейово сърце.
Девойката била заспала уморена.
Взел я змеят в змейските ръчища, разтворил крилете си и полетял нагоре.
Издигал се все по-нагоре над гората от думи, издигал се над цялата земя.
Когато стигнал високо сред облаците, полетял сред тях, за да намери малкото селце с часовникова кула, където знаел, че е домът на Ена.

Летял дълго, гонейки се с облаците, разминавал се със слънцето и луната, прелитал над гори, реки и планини, прелетял и над старата си пещера, но не посмял да кацне, защото знаел, че крилете ще се стопят, а той няма да е открил домът на момичето.
Летял толкова дълго, че спрял да вижда земята под себе си.
На седмата сутрин откакто полетял, се спуснал надолу към една планина, в чието подножие се виждало село.
В средата на селото имало площад. Площадът бил обиколен от пазарски сергии, пълен с хора, излезли да накупят каквото им било нужно, или просто да се видят с приятели и съседи на раздумка.
А в средата на площада се извисявала часовникова кула.
Змеят полетял край кулата и за изненада на уплашените хора на площада се спуснал и кацнал в двора и.
В мига, в който нозете му докоснали земята, крилете се стопили, разтваряйки се в светлината на утрото.
Събрали се хората да видят какво е това чудо, ала вместо крилатият звяр, в дворчето на кулата видели чудно хубав, леко шишкав момък, а прекрасно момиче било заспало сгушено в ръцете му.

Струпали се пред момъка селските първенци да питат и да разпитват, кои са, от къде са, какво било това вълшебство което видели. Момъкът бил изморен от дългото летене и попитал само къде живее вълшебницата. Проводили го те до къщата в края на селото.
Малка къща с китно дворче, пълно с цветя и овошки, разцъфнали и пъстри в утрото.

Щом момъкът прекрачил прага, момичето в ръцете му се събудило.
Огледала се, видяла че е в собствената си градина и сърцето и се изпълнило с радост.
После погледнала човекът в чиито ръце била все още и видяла, че не е останала нито една люспичка змейова кожа по него.
Но когато се вгледала в очите му, видяла да припламват две весели пламъчета, като малки змейови усмивки.

***
Днес, ако застанеш в дворчето на старата кула, послушаш как часовникът вътре тиктака и погледнеш в нозете си, ще видиш, че калдаръмените плочки са мънички и съвсем еднакви по форма, че някак приличат на змейови люспи, а ако изчакаш слънцето да спусне лъчите си, ще видиш как всяка плочка прелива в пъстри цветове, които сияят в светлината.

Добавете коментар

Your email address will not be published. Required fields are marked *