С лула в ръката

Трета сутрин се събуждам с аромат и вкус на кафе, и на хубав тютюн.
Иска ми се да напиша някои неща по темата, но в този текст ще напиша за лулата в ръката ми и срещата с нейния майстор.

Живеем в „интересни времена“, в които като че ли всичко, което ползваме в ежедневието си е плод на мултимилиардна продукция, а онези красиви вещи, които се правеха някога не на конвейер вече липсват.
Занаятчийските работилнички като че ли останаха само в Етъра, Трявна, Търнов град, а и те са на изчезване.

Но не, чаршията не е изгубена, само се е преместила в малките домашни работилнички на хора, които все така обичат да творят и да оставят след себе си уют в душите на докосналите се до техните произведения.

С този майстор ме срещна нуждата ми да си дам онези минутки на почивка, които все по-често липсват в ежедневието ми.
Моментите в които мога да се отпусна изгаряйки щипка тютюн, да вдишам аромата и да изпразня главата си от глупави мисли.

Търсенето ми на малка лула, която да ми е под ръка по всяко време продължи повече от година, като периодично разглеждах предложенията на пазара, но без да се спра на нито една.
Така беше до онзи ден в който попаднах на обява за лула, която ми остана в главата дълго след като затворих страницата. Връщах се в обявата три дни поред преди да се реша да пиша на търговеца.

Така се случи, че се срещнахме на живо в Трявна.
Неделята се очертаваше забързана, поради което мързеливо се излежавах в леглото и мислено подреждах деня, когато телефонът ми звънна.
Беше човекът с когото имах уговорка да се срещна. Разбрахме се бързо, че сме в един квартал, уговорихме се и малко след това вече седяхме „на супера“.
Поръчахме кафе и докато се разговорим, пред мен вече бяха както лулата, която си бях харесал, така и още три други.
Чувствах се като малчуган, когото са събудили в магазин за конструктори и са го оставили да пипа всичко, а той стои зяпнал и не знае кое по-напред иска да вземе в ръце.

Разбира се, първо взех в ръце тази, която ми беше харесала най-много, повъртях я в ръце и тя наистина се оказа чудесна лула, топла на допир и добър другар в тихите квартирни вечери в София, когато можеш да напълниш догоре и да се оставиш на пушенето да те отпусне в тиха и блажена почивка.

Погледа ми упорито се насочваше към най-малката.
Най-малката беше красиво топче бриар с нежни извивки и мундщук от акрил, което привличаше пръстите ми тихо, но настойчиво.
Взех я в ръка, сложих тютюн в нея, запалих и тогава започна деня.

Точно тази лула и не исках да пускам от ръцете си, а се оказа, че тя е правена от ръцете на човекът с когото вече близо час пушех в сладка раздумка.
Този човек е Десислав Гечев. Български художник, който обича да прави лули.

Разглеждайки блога му и снимките на лулите, които е правил, човек може да забрави, че живее в двадесет и първи век, и да се пренесе в Графството, където ухилен хобит блажено дими пушилист в лула от охлювена черупка.

Дори за малкото време, срещнах един благ и усмихнат човек, който умее да се наслаждава на почивката си също както умее да изпълва работата си с удоволствие и красота.
Днес същата малка лула макар и от скоро не излиза от ръцете ми и е добра отмора в моментите когато мога да спра и да попуша.
С майстора на тези малки бриарени приказки, живот и здраве ни предстоят надявам се още много споделени часове в облаци ароматен дим.

Послепис: Повече за майстора и лулите предстои в раздел Майсторите, а за лулите ми в раздел Лули 🙂

You may also like...